Стефан Пройнов: Кръвта вода не става

Стефан Пройнов: Родова памет е дълг и чест за опълченецът Стоян Пройнов-комитата и дългът ни към отечеството.

Уважаеми читатели, Много често смятаме, че историята е низ от цифри и факти,които учениците заучават , а ние , възрастните – помним като база на така наречената ‘обща култура”. Дали е така обаче ? Родовата памет ли е тази, която пази историята или историята се създава от познати родове, чиито наследници са наши съграждани и съвременници ?

Такъв въпрос можем да си зададем, когато прочетем този грижливо подготвен материал за опълченеца Стоян Пройнов. В него се улавя силата на кръвната връзка, гордостта да си потомък на истински българин, вписал името и подвига си в историята на България.Поздравяваме Севдалина Колева,/ по баща Пройнова / пра-пра внучка на опълченеца от Шипка Стоян Пройнов за това, че успя да издири интересни факти и фотоси, свързани с живота и делото на своя прародител и по своя инициатива подготви за читателите на вестника този интересен материал.

Както и Стефан Пройнов Пра, Пра внук на дядо Пройно за публикацията в интернет.

Трети март 1878 година е една от най- светлите дати и един от най- величавите върхове в националната история на България. Защото пътят към този връх е дълъг и стръмен и в този ден сърцата на всички се изпълват с гореща признателност към онези, които са дали живота си за нашето освобождение. Епопеята на Руско-турската война от 1877-1878 година е свързана с много имена на бойци, изписани на монумента на връх Шипка, за да научим ние, бъдещите поколения, за величавия подвиг на руските, румънските, сръбските, гръцките войници и офицери, и на българските опълченци. Един от многото родолюбиви българи, включил се в редиците на доброволните опълченски отряди, е Стоян Пройнов Данаилов, който след Освобождението 25 години живее в село Бистра. Той е роден през 1852 година в село Тодорчетата, Габровско в дома на Пройно Данаилов. Заедно с него в този дом растат още двама сина и една дъщеря- Данаил, Станьо и Гина. Стоян, като най- голям син, от рано поема своя дял в издръжката на семейството. Едва 10-11- годишен повежда едно от селските стада из Балкана, където от по- големите овчари научава за героичните подвизи на хайдутите. А през 1868 година сам става свидетел на славните действия на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1876 година, за участие в Априлско въстание, от Габрово и околните села се сформира чета от около 400 души с войвода Цанко Дюстабанов. Будният дух на младия Стоян Пройнов се проявява, когато се включва в редиците на въстаниците. Четата се предвижва на запад и се включва в бойните действия на помощ на въстаналите села между Габрово и Троян. На 9 май тя е разгромена, а оцелелите отиват в Балкана. След потушаването на въстанието Стоян, заедно с двама свои приятели, преживява три денонощия в едно от селските торища. Често край скривалището им спират на разговор търсещите ги под дърво и камък турски войници. От тях научават за събитията след въстанието и за това, което ги очаква, ако ги открият. Успяват незабелязано да се скрият в Балкана. От 12 април 1877 година започва да се сформира Българското опълчение. Формалната заповед за създаването на “Армията на бъдещата независимост” е подписана на 29 април 1877 година. В Румъния са сформирани 6 дружини, а след влизането на руските войски в България още 6 дружини. Числеността на опълчението достига 12 400 бойци и офицери. В състава му има няколко десетки сърби, гърци и други чужденци. В Габровският край също започват да се събират доброволци за постъпване в опълченските дружини. Според някои историци при планирането, подготовката и осъществяването на зимния поход през Балкана за разгрома на турските орди при Шипка и Шейново, щабът на прославения генерал Скобелев се намира в родното село на Стоян ПройновТодорчетата. Над 30 души от района, включително и той, се включват в новите опълченски дружини. Самият Стоян е опълченец в Девета дружина. По време на епичните боеве, сформираните в Габрово Девета и Десета дружина активно участват и подпомагат бойците при отбраната на прохода. Историята на войните понякога създават и сражения символи. Реално погледнато, в действително приведените в действие войскови редици от двете страни на бойната линия, през тази война няколкото хиляди български опълченци не са повече от прашинка с незначителна военна стойност. Поради първоначалните полицейски функции, които им определят руснаците, опълченците са въоръжени с остарели френски пушки, трофеи на немците от Френско-пруската война през 1871 година. Но перипетиите на войната със странните превратности ги поставят на Шипка в главна роля в сражението, което ще я реши и в психологическо, и във военно отношение. Съвременници и участници в августовските боеве на Шипка пишат, че опълченците са били наясно с общата стратегическа картина след повторното падане на Плевен и след Стара Загора, и напълно са осъзнавали отговорността пред тях. Най- ужасното е осъзнатото разбиране, че дългът им пред отечеството не е изпълнен, дори ако не отстъпят и геройски измрат до един. Задачата им е само една- ПОБЕДАТА. След отслабване на напрежението на връх Шипка, в края на месец август, начело с командира си полковник Лвов, Девета опълченска дружина се връща в Габрово, където изпълнява гарнизонна служба до подписването на мира.

Стоян Пройнов, заедно с целия си род, се преселва в село Добромирка, Севлиевско, след Берлинския договор. Там става пощаджия и превозва пощата от Велико Търново до селата. В селото най- напред се задомяват братята му. Сестра му се омъжва в Севлиево. По- късно се оженва и Стоян. През 1882 година се ражда първият му син Пройно, моят пра, пра- дядо. През 1891 година се ражда дъщеря му Гина, а после и другия му син Димитър. Семейството живее в Добромирка до 1901 година, когато умира жената на Стоян- Елена. Може би това е причината да напусне пощенската служба и да потърси друго препитание. Така през 1902 година пристига в Добруджа. Заселва се в село Акпунар, сега село Бистра. Тук купува стотина декара земя и се преселва с децата си. След него пристигат братята му Данаил и Станьо с целите си семейства. Така преди 106 години в Добруджа се установява балканджийският род Пройнови. Съвременниците му помнят дядо Стоян с голямото му трудолюбие, с хубавата овощна градина, която сам засажда и отглежда. По достойнство всички го наричали Комитата. Буйният характер той предава и на синовете си. Димитър участва в Междусъюзническата война.

След края и настъпва Първата национална катастрофа за България, а Южна Добруджа е предадена в ръцете на румънските окупатори. Димитър се завръща в Бистра, но успява да избяга в старите Български земи и се установява в село Дживел, днес Никола Козлево, а след време в Цани Гинчево. По- късно участва в Добруджанското революционно движение и Септемврийското въстание през 1923 година. Оженва се в Цани Гинчево. Има 4 деца- Николай, Стоян, Пенка и Тодорка. През 1916 година другият син на Комитата, Пройно, е отвлечен, заедно с други свои земляци, и отведен в Молдова. Годините са непосилни и страшни. Хората са настанени в землянки, в обори и навеси из румънските чифлици. Пройно е настанен в квартира и работи на държавни обекти. Той замисля масово бягство отвъд река Прут. За кратко организира група от 40 човека. През една декемврийска вечер се събират и потеглят на изток. Реката застава на пътя им.

Пройно предотвратява стъписването на спътниците си като им нарежда да разпашат добруджанските си пояси и да ги навържат един за друг. Образува се дълга, жива верига. Но едва навлезли в реката, бегълците са обградени от румънски граничен патрул. След годините на изтезания, тежки мъки и страдания и смъртна присъда, Пройно се завръща в Бистра през 1918 година, след като избягва през Трансилвания, Австро- Унгария и Сърбия.

Но е покосен от неизлечимата по това време туберкулоза. Синовете му Стефан и Пройно вече са значително пораснали. Умира през 1920 година, оставяйки 5 деца- Стефан, Пройно, Борис, Елена и Гина. Дядо Стоян, макар и наближаващ 70, е принуден да поеме грижата за семейството на сина си. Но системно е тормозен от румънската жандармерия заради емигрирането на сина му Димитър. Това прави живота му тук непоносим и през 1927 година се преселва с паспорт в България при сина си Димитър в Цани Гинчево. През това време Стефан, най- големият му внук и мой дядо, поема грижите за стопанството, след като се оженва за баба Цана. Първо се ражда леля ми Петра през 1928 година. През 1934 г. се ражда чичо Димитър, а през 1946 година баща ми Нено.

В Цани Гинчево дядо Стоян живее около 2 години. През 1928 година, по случай 50- годишнината от Освобождението, е награден с Кръст за храброст и Възпоменателен медал, а снимката му е отпечатана в специален юбилеен албум.

По същото време държавата му изплаща неполучената за последните 10 години пенсия. С тези пари купува на сина си Димитър 100 дка земя в село Вълнари и се преселват за живеят там. За последен път идва в Бистра през 1930 година, за да уреди поземлената си собственост във връзка със Закона за комасацията на земята в Южна Добруджа. Престоява около месец. Четири години по- късно получава удар, който постепенно го приковава на легло. През 1942 година, когато е на 90, угасва съдържателния му борчески живот. Погребан е в село Вълнари.

В знак на признателност и преклонение на своя съселянин жителите на село Бистра поставят през 1987 година паметна мраморна плоча на стената на кметството, а през 2007 Община Алфатар постави и паметник.

Днес пра- внуците на дядо Стоян Пройнов живеят в Силистра и Добрич, Варна и Плиска, Велинград, София, САЩ, Германия, Англия. В Тервел живеем Гинка Желязкова, Гинка Вичева, доктор Димитър Пройнов, Севдалина Колева, Цанка Жечкова и малките Нина и Ивайло. В Плиска живее Стефан Пройнов журналист и публицист. Наследниците му са с различни професии- лекари, инженери, педагози, икономисти, музиканти, учени, културни и обществени дейци. Но всички ние се гордеем да наричаме нашия пра- дядо със святото “ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ ОТ ШИПКА”.